Ден на Западните Покрайнини

Ден на Западните Покрайнини

На 6 ноември 1920 г. войските на Сърбия, без да дочакат международната комисия да определи точно исканата от Кралство на Сърби, Хървати и Словенци военно-стратегическа граница с България, окупират Царибродско, Босилеградско, Струмишко, части от Трънско и Кулско, територии станали известни като „Западни покрайнини“.

По-голямата част от тези територии (1545 кв. км.) днес влиза в състава на Сърбия и тя именно е известна като „Западни покрайнини“, а по-малката (1028 кв.км. – Струмишко) – в Република Македония. От 64 509 души население по това време 54 758 са българи, 8 637 – власи, 549 – цигани и само 127 – сърби. Това население живее в два града, три пазарни средища и 118 села. В откъснатите територии има 115 училища, 6 прогимназии и една гимназия, в които преподават 269 учители и учат 7 892 ученици. В Западните покрайнини има 45 български църкви с 42 свещеници. Първоначалното основание на великите сили по това време е че е необходима времнна буферна демитализирана зона за защита от бъдеща военна агресия от българска страна.

След като сърбите окупират тези територии, те закриват една българска гимназия, 6 прогимназии, 45 църкви. Една трета от поробеното българско население е принудено да намери убежище в свободните предели на България.

От тогава насам в дните около Архангеловден местното население отбелязва деня на окупацията. Неин символ става черната забрадка. Черните забрадки в знак на национален траур, са носени и до днес от българките в Западните покрайнини, а прокараната граница е наречена от местните българи Черната граница.

Модерна България няма никакво намерение да напада с военна сила Сърбия или Бивша Югославска Република Македония, напротив – отношенията поне от българска страна са приятелски и потенциално съюзнически. Субекти като КСХС и Югославия на днес не съществуват, което прави и договора нищожен. И въпреки това и Сърбия и БЮРМ (която според техни официални източници понастоящем била независима от Кралството на сърби, хървати и словенци/Югославия) удобно забравят да дърнат Западните Покрайнини на България без да имат каквото и да е правно основание да ги задържат.

Какво става ако някой от нас „забрави“ да върне заема си на банката и започне да твърди че такъв не е получавал, а си е изтеглил депозит например? А ако ограби банков клон? Дали после ще може все така нагло да използва откраднатото, твърдейки че по принцип винаги си е било негово? В случая става точно това, а политиците ни до ден днешен е държат като съдебната система.


Всъщност Западните покрайнини на българската етническа територия са при Копаоник планина, в Косово и Гора, но след 1878 г. тези взети от Сърбия земи са забравени и за „Покрайнини“ се обявяват Царибродска и Босилеградска околия, които в 1919 г. са западни покрайнини на българската държавна територия.

Като едно от победителите в Първата световна война новото южнославянско кралство предявява териториални претенции спрямо България относно градовете Видин, Кула, Белоградчик, Брезник, Трън, Радомир, Кюстендил, Петрич, Цариброд и Босилеград с прилежащите им землища. КСХС претендира и за териториите около град Струмица и полага огромни дипломатически усилия, за да убеди западните си съюзници, че икономическите ѝ интереси налагат да получи още и Пернишкия въглищен басейн. По-късно част от тези земи стават известни като Западни покрайнини. Така, въпреки противопоставянето на делегата на САЩ и без да дочакат окончателното решение на международната комисия по определяне на границата, на 6 ноември 1920 година сръбските войски окупират териториите около река Тимок, част от Трънско и околиите на Цариброд и Босилеград. Решителна роля за подготовка на Нйойският договор играят Франция и Англия, подтиквани от съседните страни Сърбия, Гърция и Румъния. В дискусиите при подготовката на този договор, САЩ заемат друга позиция. По-късно Конгресът на САЩ отказва да ратифицира Ньойския и останалите договори от Версайската система.

Пак според мирния договор от Ньой е съставена международна комисия от френски, британски, японски, сръбски и български представители, която да определи граничната линия. Изпълнението на тази задача се оказва изключително трудно. Френският представител в международната комисия по очертаване на сръбско-българската граница полк. Ордьони признава, че

Няма по-неестествена граница от тази, която игнорира всички географски и етнографски условия и затваря многохилядно население в лабиринт от безизходни клисури на изток от границата, а на запад — от непроходна крепост от планини.

Така се очертава наречена от журналистите „черната граница“. Тя разсича 25 български села — Груинци, Стрезимировци, Петачинци, Банкя, Врабча, Долна Невля, Ресен и др., като разделя къщи, дворове, ниви, извори, кладенци, гробища, пътища, семейства, роднини и приятели. Българското население посреща с бурни протести решението от Ньой. Прокарана е една невероятна по своята антихуманност граница. Тя е описана от очевидец, френският журналист Анри Пози:

„Тъй като границата е прекарана единствено по стратегически съображения, минава през места, където най-малко може да се очаква; телените мрежи минават също през тях. Много са селищата, неизброими са нивите, които пресича…Има къщи, където дворът е сръбски, кухнята българска…Аз видях гробища, разделени на две…Нещо повече: гробове! Главата на мъртвеца е между телените мрежи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска територия, да идат да плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближат. Те са все пак щастливи, че докато е копана някоя вълча яма, не са изхвърлени върху насипа костите на нещастните мъртви – както видях при Извор.“ „Телените мрежи са били поставени по затворената граница най-напред, за да се спре изселването на поробената население, доведено да отчаяние от насилия и гонения“.

Както българите в Македония и тези в Западните покрайнини не се примирява с чуждия гнет, на насилията отговарят с въоръжена борба и дават много жертви.

След присъединяването на Западните покрайнини в състава на Кралство на сърби, хървати и словенци, по-късно преименувано в Кралство Югославия, югославските правителства подлагат българското население на денационализация, насилствена асимилация и сърбизация. През 1920 година е приет Закон за защита на държавата, който не признава националните малцинства в държавата и принуждава българите да приемат сръбски имена и презимена. Много българи загиват на новата българо-сръбска граница „при опит за бягство“. До 1930 година на тази граница са убити повече от 300 души. Повече от половината от населението е принудено да емигрира в България. Закриват се всички български училища и църкви. Отварят се сръбски основни училища, в които се преподава и учи на сръбски език, сръбска история и култура. Часовете по вероизповедание се провеждат на сръбски език. Оказва се натиск върху интелигенцията да се декларират като сърби. Към фамилните имена, вместо утвърдените техни български окончания „ов“ и „ова“, принудително се поставят сръбски окончания на „-ич“. Забранява се говоренето на български език на публични места. На населението в Западните покрайнини се налагат тежки данъци, реквизиции и глоби по всякакъв повод. Принудителният труд също се налага повсеместно. Липсата на пътища между Западните покрайнини и градовете във вътрешността на Сърбия практически изолира населението. Българското население е лишено от политически права. То може да участва в парламентарните и местни избори, но е ограничено да гласува само за представители на традиционни сръбски партии. Опитите за сърбизирането на българското население срещат организирана съпротива. На 15 и 16 юни 1924 година в София се основава Временен върховен комитет за бежанците, който свиква първата Конференция на бежанците от Западните покрайнини. Създава се организация с повече от 3 000 члена, разпределени в 68 дружества. Започва издаването на вестниците „Западни покрайнини“ и „Западно ехо“. Представителят на организацията поета Емануил Попдимитров, пледира за правата на българите от Западните покрайнини пред редица международни форуми. Под ръководството на Емануил Попдимитров към Върховния комитет е създаден Научен институт „Западни покрайнини“, в който членуват 44 именити български учени. Основната цел на Института е да събира и опазва материали за българския характер на населението в Западните покрайнини. През 1923 г. се създава Вътрешната западнопокрайненска революционна организация „Въртоп“. Тя е основана в отговор на терор над българското население и въплъщава идеята за въоръжена борба за национално освобождение и присъединяване на Западните покрайнини към България. Когато репресиите достигат застрашителни размери, членовете на организацията пристъпват към провеждане на серия от атентати, политически убийства и диверсии на територията на Западните покрайнини — Враня, Ниш, Пирот, Цариброд, както и в Белград.

Съгласно Парижкия мирен договор от 1947 година Западните покрайнини остават отново в границите на ФНР Югославия. Периодът на българското администриране на Западните покрайнини от 1941 до 1944 година се заклеймява от югославската администрация като период на „българската фашистка окупация“. И днес, на българите в Сърбия им се внушава, че през този период те принадлежат към „окупаторите“, а по времето на Милошевич са обявени и за „агенти на НАТО“. На българите от Западните покрайнини, съгласно новата конституция на ФНРЮ след 1944 г. се гарантират човешките и национални права. В училищата преподават български учители. Но всичко това продължава само до 1948 година, когато настъпва рязко влошаване на българо-югославските отношения, поради разрива между Тито и Сталин. След 1948 г. българските учители са изгонени. Населението отново е подложено на унижение, системен физически и психически терор. Хиляди българи са арестувани и изпратени в концлагерите Голи Оток и Св. Гъргур. По брой българите концлагеристи са на второ място след черногорците във ФНРЮ. Потискането на националното самосъзнание е системен и методично провеждан процес. Според официалните преброявания, през 1948 г. в Югославия има 61 140 българи; през 2002 г. те са едва 20 500. За да избегнат действаща сегрегация спрямо тях, хиляди българи постепенно се обявяват и регистрират като „сърби“, „югославяни“, а напоследък и „шопи“ и „торлаци“. Процесът на денационализация и насилствена асимилация е пряко свързан с умишлено поддържаната от всички режими на икономическа изостаналост на Западните покрайнини. През последните десетилетия в района не са правени никакви съществени инвестиции. В търсенето на препитание много млади българи са принудени да мигрират във вътрешността на Сърбия, където чрез смесени бракове губят националното си самосъзнание. Селата в Западните покрайнини се обезлюдяват. Променя се говорната и правописна норма на българския език. Сменят се българските имена на селища и местности. Имената на българките се преправят по сръбската именна система, като например Иванка Иванова се трансформира на Иванов Йованка. Родилните домове в Цариброд и Босилеград са закрити. Българките са принудени да раждат в Пирот, Сурдулица или Враня, където новородените се записват съгласно сръбската именна система, като женските фамилни имена не се различават от мъжките. Промяна на името е възможна само по съдебен ред, а за новороденото трябва да се представи и документ за съдимост!? С помощта на фалшификати се прави опит да се докаже тезата, че българите били всъщност „сърбо-шопски етнос“. При силния сръбски асимилационен натиск някои наши сънародници приемат да се запишат като югославяни. Обучението на български език е сведено до два часа седмично и то факултативно. Повсеместно се оскверняват и унищожават културно-историческите паметници на българите. Взривен е Паметникът на българския войн в Цариброд. Сринато е българското военно гробище. Редица манастири и църкви са разрушени. Въпреки формалното равноправие на българския и сръбски език, гражданските книги за раждане, венчаване и регистрация на починалите се водят на сръбски език. Училищните свидетелства, административните формуляри, личните, църковни и други документи също се издават само на сръбски език. Българските православни църкви са обсебени от Сръбската православна църква. По-голямата част от 45-те храма не работят и са оставени на саморазрушение. В действащите църкви служат сръбски свещеници на сръбски език. Селища с чисто българско население се откъсват и административно се присъединяват към съседни сръбски общини. Административно българските села са включени не само в българските общини Цариброд (Димитровград) и Босилеград, но и към общини с преобладаващо сръбско самосъзнание: към община Сурдулица са придадени селата Божица, Клисура, Топли дол, Паля, Кострошевци, Драинци и Стрезимировци; към Бабушница – селата Звонци, Нашушковица, Берин извор, Ракита, Вучи дел и Ясенов дел; към община Пирот – селата Славиня, Власи и Държина.

След 1989 година настъпва процес на демократизация в България. За пръв път в новата ни история след 1919 година в периода 1992-1994 правителствата на Филип Димитров и проф. Любен Беров, поставят въпроса за положението на българите в Западните покрайнини и нарушаване на техните граждански и човешки права пред ООН и при разглеждането на доклада за Югославия пред комитета на ООН за премахване на расовата дискриминация. По този въпрос с делегацията на СР Югославия се разменят остри официални документи. От сръбска страна се отрича всякакво нарушение на правата на българското национално малцинство. Тези документи са разпространени и сред всички държави-членки на ООН. Така за първи път проблемите на българите в Западните покрайнини намират място в докладите на Комисията на ООН по правата на човека и резолюците на Общото събрание на ООН. Светът най-после научава за проблемите на българското национално малцинство. Въпреки това през 1992 година своя реч в град Неготин Слободан Милошевич заявява, че от двете страни на река Тимок живее един народ – сръбският. На тази нагла претенция българското правителство не реагира. Веднага след това Югославия излиза с документ, че в България има „огромно сръбско малцинство“, чиито права се „нарушават“. През 1992 година е създаден Демократичният съюз на българите в Югославия (ДСБЮ). Правителството на проф. Любен Беров два пъти (през 1995 г.) на официални преговори с югославски правителствени делегации иска Югославия да спазва правата на нашите сънародници. Въпреки обещанията от страна на СРЮ да съдейства за подобряване положението на българите, тя продължава да провежда старата си политика спрямо тях.

След 1993 година българската страна предприема редица стъпки също за защита правата на българите в този край на Сърбия. С нейна помощ двама представители на ръководството на Демократичния съюз на българите в Югославия (ДСБЮ) представят по време на сесията на Комисията на ООН за правата на човека в Женева проблемите на българите в Западните покрайнини. Хелзинският комитет за човешките права на българите в Югославия изпраща редица доклади до международни организации, в които са изложени редица факти за нарушение на гражданските, човешки и национални права на българите в Западните покрайнини. През 1997 година правителството на Иван Костов съдейства за откриване и оборудване на Културно-информационни центрове (КИЦ) в Цариброд и Босилеград. Започва издаването на Бюлетин на КИЦ. След 1998 година благодарение на активната дейност на Министерството на образованието и науката, повече зрелостници от Западните покрайнини продължават своето образование в университети в България, отколкото в Сърбия. След свалянето на Милошевич от власт и демократизацията на Сърбия се наблюдава известно подобрение на положението на българите в Западните покрайнини, което обаче не засяга съществено икономическото положение. През 2004 година най-голямото предприятие в Цариброд — „Гумарска индустрия Димитровград“ е обявено в несъстоятелност и престава да функционира.

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.